Мемоарите на една гейша или Тортеното предизвикателство 3.

Да не сте помислили, че аз съм въпросната гейша? Дай боже всекиму, разбира се, но не съм аз. :) Така си кръстих тортата, която направих за предизвикателството с тема "Книги". Още откакто разбрах, че следващото предизвикателство ще бъде насрочено за октомври, почнах да се боря със зъби и клавиатура да прокарам тази тема. Октомври месец е много плодотворен на рождени дни около мен. Най-важния ден на месеца за мен всъщност се пада на предпоследния такъв - тогава е родена дъщеря ми Саша. Когато се разбра, че Предизвикателството ще е насрочено за октомври, много се зарадвах, защото бях решила да направя торта по мотиви на нейните любими книги - фентъзита. Да ама не. Тази година дъщеря ми реши партито за рождения й ден да бъде посветено на велик древнобългарски празник Хелоуин. Надявам се, разбира те иронията ми. Хелоуин - Хелоуин, каквото поръчано, такова направено, но за това  в друга публикация. Другия вариант, който идеално подхождаше на темата, беше да направя торта за една от най-добрите приятелки на Саша, едно мило, нежно и добро момиче на име Яни. Тя учи в японска паралелка и веднага ми изникна пред очите това, което в крайна сметка виждате.
Изчетох много интересни неща, свързани с облеклото, прическите и аксесоарите на гейшите. Научих много интересни неща, за които не съм и подозирала. Знаехте ли например, че начинаещите гейши, майко, не слагат червило върху горната си устна през първата си година? Много интересни традиции имат японците и едва ли ние ще разберем цялото тайнство на тредициите им и почитание, които те изпитват към гейшите.

Обичам всичко в тази торта, от избеленото й личице до върха на чадърчето, обичам това което се получи и дори това, което й се случи, защото ще го помня цял живот. Цялата ми енергия, безсънните нощи и невероятното желание да направя прекрасна торта за Яни бяха разбити в буквален и преносен смисъл, достигайки крайната си цел под формата на една купчина. Дали дупките по пътя, дали височината на тортата и тежестта на фигурката, дали прекалено омекнали от дългото декориране самите етажи, дали съвокупността от всичките или няколко тези фактора , но факт е, че заварих прекрасната ми торта (нали за мъртвия или добро или нищо, затова така нескромно се изказвам ;)) обърната в багажника на колата. :( Освен да седна и да ревна като малко дете, друго не ми дойде на акъла. Получих задължителната, но не търсената доза внимание, уверение, че всичко е наред и "все пак, нали е торта та ще се изяде", но нищо не можа да ме успокои дни наред, след като се сещах за зловещата гледка в багажника. Да забравим лошото, по-бързо искам да го изтрия от съзнанието, и да преминем към техническата част.

Всъщност, преди да ви покажа как съм направила тортата, искам още веднъж да пожелая на Яничка прекрасно, незабравимо и ярко детство! Много емоции, усмивки, приключения и пътешествия, като една от задължителните дестинации да бъде прекрасната страна Япония.

Ами, хайде сега към техническата част на историята. :)

Най-напред направих лицето, което монтирах върху раменете. За лепило използвам белтъчена глазура,която, когато изсъхне, държи много здраво. Ще ви открия секрет, лицето моделирам, оформяйки дребните черти с четка за рисуване. По този начин много лесно се работи без да се оставят следи от пръстите. Оставих да съхне за няколко дни.

Реших да се пробвам и да направя вита торта с еклери. Валерия (слагам линк към нейните снимки, защото тази жена няма сайт за жалост на целокупния български народ) ме увери колко лесно, вкусно и устойчиво е като направиш вита. За вкусното й повярвах, за другото реших да проверя.

Използвах готови блатове, готови еклери срязани на две с мушната вътре вишничка от градината на свекъра. Кремовете са ганаш, а за другия ще кажа по-подробно. Разбих  маскарпоне с извара, пудра захар и малко кисело мляко. Отделно направих според инструкциите десертен крем Jogo  праскова на Dr. Oetker. Съединих компонентите и се получи пухкав и нежен крем. С този крем измазвах блатове, към които слагах еклерите, другите слойове са с ганаш.  Изпреварвайки, ще кажа, че вкусът беше божествен! Обаче кремът от маскарпоне не беше достатъчно плътен за да стои вертикално и се наложи да му добавя желатин. Ще ви излъжа, ако кажа, че ми беше много лесно. Блатовете, кремовете, еклерите, всичко беше решило да си ходи и не ми стигаха ръцете да ги хващам за ушите. Нещо не е мой тип торта това...

  

След като навих все пак две торти всяка с височина около 12 см, сложих ги една върху друга, подсилвайки конструкцията с дървени шишове. По принцип исках да са с един диаметър, обаче не ми излизаше сметката с нужните парчета, затова направих долната торта по-широка.

  

Сложих върху цялата конструкция главата и облякох с кимоно, което изрисувах с паунови пера :)

За чадърчето изрязох кръгче от картон, което направих на плитък конус, а отгоре оставих да съхне кръгче от фондан. Отдолу залепих клечки за зъби, а отгоре изрисувах сакура и йероглиф с пожелание за късмет.
Пожелавам късмет и на вас и благодаря, че наминахте! :)

      

А тук може да прегледате темата за Предизвикателството с невероятни работи на другите момичета.

Pin It

Я дарю тебе мою Кубу!

С днем рождения, мой дорогой папочка! Я не буду сейчас говорить высокопарных слов, хочу только, чтоб ты был здоров и полон сил еще много, много лет!
Я долго думала чего бы тебе такого подарить, для меня всегда это было нелегким вопросом. Ведь можно же какую-нибудь классную пижаму или свитер, в конце концов, приподнести, но не то это, не то. Если кто-нибудь достоен чего-нибудь удивительного на свой день рождения, то это ты, мой дорогой папочка!
И я придумала, я подарю тебе мою Кубу! Почему Кубу и почему мою? Да потому что с нее все началось в моей жизни. Поэтому я дарю тебе мои воспоминания. Нет, это не будут фотографии или видеокассета. Это будут мои воспоминания, обвернутые терпким вкусом кубинского рома и манящим ароматом шоколада, запечатанные на сахаре,  как это уже повелось у меня.

Ты наверное не догадываешься, но все мои детские воспоминания начинаются с Кубы. Все, что я помню как самое раннее, начинается в "хардыне", огромном дворе нашего ФOKСА (я только сейчас узнала, что так на самом деле называется то, что я всегда именовала просто фокс), который казался мне необъятным. Там появились мои первые друзья, переживания, успехи и неудачи. Там я бегала за забор, чтоб купить себе "эладо" или ледяных кубиков, там же впервые научилась плавать. Помню как забыла про время и загулялась с разношерстной компанией между огромными вентиляторами, прибежала Олеся и на быструю руку научила меня одной песенке, чтоб вы с мамой не ругались на меня за опоздание. Помнишь "Мамочка, мамочка, нет милее тебя - ты мое солнышко, ты моя любовь!"? Конечно помнишь, как помнишь и "Папочка, папочка, нет роднее тебя - тыыы мооой солнышко, тыы мой любов!" :) Не могла же я тебя оставить без песни, Олеся меня только одному тексту научила. Олеся... Олеське тоже песню спеть надо, она ведь так самоотверженно бросилась искать меня, чтоб предупредить за назревающую бурю, надо ей отплатиться за это - "Олесечка, Олесечка, нет роднее тебя - ты мое солнышко, ты моя любовь!" Ну все, вроде пронесло. :)
Я даже и не знаю все ли, что я помню, мои настоящие воспоминания или я их себе нарисовала из ваших рассказов и огромного количества слайдов и фотографий, которые я просматривала столько раз, но не забуду никогда как мама неслась по океану к берегу, высоко запрокидывая ноги, чтобы унести их побыстрее от "дорожного знака", который ей померещился на дне океана и который оказался электрическим скатом. Не забуду и твои подводно-охотнические приключения, когда ты решил поохотиться на "том острове", а "остров" тоже оказался скатом. Ну и скоты, извините, эти скаты. :) А Олесину ужаленную морским корабликом руку и мою гордость - морскую звезду, которую я уперла от кого-то разве могу я забыть? Вобщем, все те экзотические события, которые всякий уважающий себя путешественник должен пережить, продолжают жить в моем сознании.

А карнавал! Божееее, какое невероятный праздник! Огни, музыка, танцующие красавицы на каросах и женщина-паук. Как же я тогда удивлялась. Надо же - женщина-паук. Куча народу набилась в какой-то барак посмотреть на ето чудо природы, а она безмятежно вертит головой и шевелит мохнатыми ножками. Это сейчас мне смешно, а тогда она казалась мне божеством, неизвестно как захваченным людьми и принужденным демонстрировать свою сущность.
Помню еще какое-то невероятное ощущение, которое обхватило меня, что я свидетель какого-то важного события, когда мы стояли несколько часов (или мне так только кажется?) на огромной площади забитой людьми и все вместе восторженно слушали речь какого-то бородатого дяди, размахивающего и описывающего круги пальцем. Тогда я еще не знала, что это Фидель, но чувство гордости, что я находилась там у меня сохранилось до сих пор.
А вот что за событие было, когда все мы сидели в огромном зале на первом ряду и время от времени громко кричали "No pasaran!" высоко вскидывая сжатый кулак, не знаю. Должно быть что-то важно-политическое, или молодежно-комсомольское или культурно-патриотическое, но очень ентузиазированное.
Много всего у меня вертится в голове, папа. Не могу и упомянуть все, потому что постоянно возникают все новые и новые воспоминания, но я надеюсь, что этот маленький, но важный кусочек моей жизни дали и тебе возможность вернуться пусть ненадолго, но немного эмоционально, назад, в то мое волшебное детство, когда все мы были вместе в одном волшебном месте. Смотри, даже и рифма пробилась. :)
Я целую тебя, папа, и дарю тебе мою Кубу.

Pin It

"Отчаяни съпруги"...

Не, не, не... не го пиша защото съм отчаяна, не съм. Поне не мисля така. Дано и не изглеждам.
Просто по стечение на обстоятелствата участвах в "Отчаяни съпруги". Е, за съжаление, не са ме поканили да бъда дружка на героинята на Ева Лонгория, но да се надяваме, че и това ще се случи някой ден... хихихи.
Та... след едно интервю с мен, което също така по стечение на обстоятелствата излезнало в сп. Грация от февруари 2011, ми се обадиха от Станция Нова с предложение да участвам в една от рубриките – "Отчаяни съпруги". Суетата и желанието за звездна слава веднага надделяха над плахите обаждания на нещастната ми скромност и приех поканата.
Тъй като идеята на моето гостуване беше да демонстрирам плетените ми неща, а също така и възможностите на захарното тесто, теших да направя за предаването една ефектна торта. Помислих си, какво прави една отчаяна жена, било то съпруга или не? Как какво? Тръгва на пазар и се прибира с чифт прекрасни обувки, невероятна чантаили и двете, ако е достатъчно отчаяна. :) Така се роди идеята за тортата ми.

На обувките и кутията сложих и лого "Отчаяни съпруги" за да има съзвучие с предаването. За съжаление, животът на обувката беше доста кратък. Усилените опити на водещите да я тестват на прочност се провалиха и нещастния сандал свърши съществуването си в оригиналния облик.
Ако има желаещи да видят телевизионната ми изява, има я тук, но не бъдете строги.
Какво да кажа за кухнята на предаването... Всъщност, то не е на живо, както си мислех. Всичко се записва една седмица предварително, а между всяка сцена има паузи, даващи на водещите и гостите да се преместят в една или друга част на студиото. Междувременно част от екипа хапва приготвените манджи на бай Данчо и разпуска между снимките. Това позволи на мен да се отпусна и да се почуствампо-спокойна, все пак не ме снимат всеки ден.
За хората, гостуващи в предаването мога да кажа само възторжени думи. Държаха се много приятелски и съвсем непринудено с мен. Очарована съм и от Ивайло Манолов - страхотно чувство за хумор. Освен това, въпреки не особено големия интерес към нещата, които се наложи да прави в предаването в рубриката с мен, изгледа всичко най-внимателно и се постара най-много. :) Вие едва ли ще разберете какво съм демонстрирала, тъй като оператора очевидно се интересуваше от консумативите, необходимите за сладкишите, отколкото от действията ми.
Въпреки неясното ми присъствие в предаването, на мен ми остава приятното усещане за един различен ден в ежедневието ми и огромно количество отпратени покани във Фейсбук. :)

Отделно бих искала да кажа за един друг човек, който заслужава много повече внимание и слава, от няколко реда които мога да напиша аз. Това е дизайнерката Ирина Червенкова, предоставила с открито сърце една невероятна пола за участието ми. По определени причини, тя не пожела да дам снимките на колекциите й, които със сигурност биха ви спрели дъха, но ви уверявам, че в най-скоро време ще чуете за нея отново!
За съжаление, фотографските ми способности са твърде ограничени и не мога да предам целия разкош на дрехата, но все пак бих искала да ви покажа полата, която имах удоволствие да нося на снимките.

Pin It